Страх ли ви е да обичате?

Задавали ли сте си някога този въпрос?
Аз да - напоследък доста често.
И отговорът е "ДА". За съжаление.
Знам, че звучи глупаво. Но е факт.
И не искам да е така. Но болката от предишните ми връзки е причината за този страх.
Затова не мога да изживея всеки един момент така, както трябва - истински.
И бягам, когато усетя първите признаци на зараждащи се чувства.
А вие - някога случвало ли ви се е това?
И страх ли ви е?
А някой знае ли как да се преборя с това?

Нещо странно...

Преди няколко дни, докато бях на гости у един приятел, попаднах на тесте с карти, наречено "52 неща, които всеки трябва да направи през живота си".
Не си спомням всичките, но ми направи впечатление, че в Top 10 бяха "To say "I love you and mean it" и "To hear the words "I love you". Това ми се стори меко казано странно. Нужно ли е някой да ти напомня, че това са едни от най-важните неща в живота?
За изкачването на Айфеловата кула не бих казала, че съм много съгласна, но гледката си струва, чух от мои приятели, които наскоро посетиха Париж.
Иначе за банята на свещи, бънджи скока, правенето на компромис - напълно съм съгласна.
Просто ми се видя странно, че хората имат нужда от подобни идеи.
Вие как мислите?

Моля, пишете на кирилица!

Не е ли крайно време да се откажем от т.нар. шльокавица?
Ако нямате кирилица, моля остажяйте коментарите си на английски. Аз говоря и двата езика, както и повечето хора, които четат нашите писания.
На мен лично ми е неприятно да се опитвам да разчитам написани със странна комбинация от латински букви български думи. Излишно ми затормозява мозъка, очите и съзнанието.
Не искам да цензурирам никой, за мен всяко мнение е важно. Но когато оставяте мнението си, моля помислете и за тези, които ще го четат.
Да кажем заедно НЕ НА ШЛЬОКАВИЦАТА!

Малко свършена работа... най-сетне

Най-сетне успях да се отърва от гадния Internet Exploder ;-)
Намерих малко време и силици и за това в крайна сметка.
Сега се радвам на Firefox и чак очите ми не могат да повярват, а пръстите ми доволно и нетърпеливо пробягват по клавиатурата за първи път от месец насам ;-). Какво блаженство!
Чудя се само кога ли ще намеря време да се отърва и от Win-бозата. Засега се подвизавам в повечето случаи под SuSE Live Eval или Windows (анатема!), ама си докопах DVD с Fedora Core 4, точно излязло на английския пазар. Нещо не ми се точеше от нет-а, пък и що да не си го купя, като е някакви си £7. Имам си го от 2 седмици, само дето все не ми остава време, а то си събира прах и душата ми плаче.
Иначе се ядосах, щото съм пропуснала да си купя последното SuSE, ама се случва. Освен да си го поръчам, друго нищо не ми остава.
Трябва и да проверя дали ще успея да се отърва от работа за 3 дни през Октомври за Linux конференцията в Лондон. Съмнявам се, ама ако не опитам, нямам съвсем никакви шансове, така че стискайте палци :-)
Само едно и мразя на Fedora, пак ще трябва да си губя времето, за да мога да си слушам mp3 и да си гледам филмчета. Пфу! Не е толкова зле, ама защо трябва да е така >:-(
Сега почивам, веднъж и аз да свърша работа преди 8:30-9 вечерта!!! Блаженство...
Само дето ме боли главата и мисля да се разкарам малко навън. И времето е хубаво, така че парка и една добра книга, или може би мач тенис...
Имам нужда от почивка и разтоварване.
И познайте - ще почивам цяла седмица през август! Само дето много късно го установих и вече е много късно да се организирам за почивка или полет към някоя друга държава. Но пък мога да скоча до Кардиф или Глазгоу, или може би Белфаст за 2-3 дни. Ходеше ми се до Дъблин, ама трябва виза (мамка му), а аз имам остра непоносимост към това да си давам паспорта в разни посолства, Home Office-i, DVLA и други подобни места, където може да бъде задържан неопределено дълго.
Засега е това, или по-скоро мисля да бягам, за да не изпусна слънцето и топлинката, че съм станала пак бяла като сиренце :-)

Опиянена и щастлива

Чувствам се щастлива!
Някога замисляли ли сте се какво е щастието?
Дали е състояние, в което сте опиянени от събитията, случващи се в живота ви? Или е просто състояние, в което сте хармония и разбирателство със собствените ви разбирания и усещания за света около вас и живота като цяло? И колко малко е необходимо, за да се почувства човек замаян и опиянен, сякаш носен от вятъра, лек, изпълнен с радост?
Едно само знам със сигурност - всеки намира щастие в различни неща, според своите собствени разбирания.
А колкото до мен - аз мога да бъда щастлива поради много причини. Тук дори когато е слънчево съм щастлива, защото да видиш слънцето си е направо събитие ;-)
Но не е това причината за моето състояние.
Просто имах невероятен weekend. Изпълнен с всичките малки нещица, които ти дават това усещане за ... пълнота?( ох, как беше тая дума?). Ще ме разберете след малко.
Бях забравила какво е да се държиш като дете. А децата са като че ли единствено истински щастливи. Може би защото са невинни. Или може би защото живота и обществото не са ги научили да бъдат неискрени и неистински, защото се подчиняват на желанията и импулсите си.
А някой спомня ли си какво е food fight (бой с храна). Аз си спомних. Дори участвах в един. Е, бяхме изгонени от Макдоналд'с поради тая малка щуротия, но на кой ли му пука ;-) Важно е самото изпълнение на тая малка лудост (добре, че не викнаха полиция, че тогава можеше да свърши зле деня :-))
Бой с храна в Макдоналд'с в полунощ, на центъра на Бирмингам, където хората са все още малко разстроени поради скорошната евакуация и блокиране на целия град. Хехе, май няма значение на колко години си, за да ти се случват такива неща и да си губиш разума.
А то и храната там за ядене не става, така или иначе си я платил, поне да я използваш за някаква полезна идея.
Благодаря ви, Кейти, Тони и Крис!
И друго нещо ми се случи.
Наскоро се замислих доста сериозно за общуването между хората. За това колко студени са взаимоотношенията ни, колко отчуждени сме, как сме забравили да се отдаваме на собствените си желания.
Накара ме да се замисля статията на Случайна
"Някой спомня ли си как се прави секс?" Стана ми зле, като разчовърках мислите и душата си.
Хладът наистина е навсякъде.
И колко пъти, дори когато си с някой, когото обичаш, си просто един учтив партньор? И как усещането е някак... стерилно? Сякаш не правиш секс наистина, не се отдваш на усещанията и желанията си, не можеш да избягаш от затвора на собствените си задръжки и предразсъдъци?
Тук да си намериш някой, с който да прекараш нощта не е проблем. Достатъчно е да излезеш с подобни намерения. Но е трудно да намериш някой, с който да споделиш именно това желание да дадеш и получиш... какво? Топлина? Да избягаш за миг от студенината, която се е настанила в ежедневието ти, от сивотата, от безразличието, от собствените си страхове? Ако ще и за няколко часа, за една нощ.
И това, което си дал и получил да те стопли и да те промени, за момент да те накара да се почувстваш пак нормално човешко същество.
Трудно е, да. Но не мисля, че е невъзможно.
Имах подобно изживяване. Няколко часа след гореспоменатия бой с храна. Тая нощ като че ли бях преминала в друго измерение. Сякаш бях отново същото онова усмихнато и изпълнено с топлина човешко същество от преди години, от времето, когато просто изживявах докрай всеки миг, без да мисля за "после", без угризения и съжаления.
Сякаш си върнах способността да усещам и приемам света. Макар и за малко.
И това усещане - да загубиш себе си в другия, да се слееш напълно. Когато думите стават излишни и сякаш сте способни да четете мислите си. И когато си тръгваш сутринта да няма въпроси. Просто целувка и край. Без излишни словоизлияния, надежди, обещания. И ако се видите пак да усетиш топлината и вълнението от спомена, да се усмихнеш.
И да не говорите за това, което се е случило между вас, а просто за други неща. И после - без уговорки, разговори и обещания да повторите това, което се е случило преди. Да се хванете за ръце и да избягате заедно от другите, за да се отдадете на желанията си. На усещането за топлина и това да бъдеш напълно и изцяло с някой, без да изпитваш страх от това.
И знаете ли какво - не е нужно това да е някой напълно непознат. Защото дори да го познавате преди това, ще откриете толкова нови неща в него, че ще си помислите, че е непознат.
Просто се огледайте около себе си. Той е може би там. Просто трябва да го забележите. И за момент да избягате от страховете и задръжките си.
Това е.
Благодаря ти, Случайна!!!
За това, че ме накара да се вгледам в себе си и света около мен. Иначе сигурно нямаше и да забележа очевидното. И нямаше да изживея всичко това.
А аз се чувствам лека. Опиянена от дозата живот.
И знаете ли какво?
За първи път от доста време насам съм истински щастлива.
Случайна
Някой спомня ли си как се прави секс?

Къде останаха мечтите?

Какво се случи с мен?
Толкова много неща се разминаха с желанията и мечтите ми.
Загубих смисъла и посоката.
Загубих себе си.
Превърнах се в нещо, което мога да твърдя, че не харесвам особено.
Спомням си за минали неща, случки от преди години, за времето, прекарано с приятели, за първата ми любов. Тези спомени не ми носят болка. С течение на времето започнах да си спомням само хубавите мигове, споделеното щастие, усмивките.
Единственото нещо от тези спомени, от което ме боли, е разликата между това, което бях, и това, което съм сега...
Не разбирам какво се случи със онова усмихнато момиче, което всички наричаха Sunday, не поради някаква особена връзка с този ден от седмицата, а заради вечната усмивка, оптимизма, топлината и надеждата, които излъчвах. Сякаш съм прекалено заета със злободневните проблеми и вечни задължения, с работата, с много неща, които ме потискат и ме карат да се чувствам нещастна. Вече не се усмихвам винаги, дори и не често. Почти не се усмихвам в интерес на истината.
Почвам да си мисля колко сурова съм станала към себе си и хората около мен и колко безжалостно ги съдя и критикувам. Не че не съм го правила и преди, но по-рано критиката беше градивна и доброжелателна, а сега е направо унищожителна.
Напуснах България точно заради това, да търся себе си и да спра този процес на "губене".
Защото между хилядите неща, които ме разкъсваха там нямах време за себе си, нямах време да се развивам и да се превърна в по-добър човек.
Сега тук е същото плюс няколко проблема повече, но те никак не са маловажни и определено могат да те накарат да спреш да се усмихваш за доста дълго време.
Напоследък целият ми свят се руши, малко по-малко но с ужасяващо постоянство. Да, вината си е моя най-вероятно, защото някъде съм объркала пътя и съм взела погрешното решение, но в крайна сметка аз съм човек и имам право да греша (въпреки че после се самоизяждам заради това).
Трябваше да постъпя по друг начин и да се върна в България, заради мъжа, които безкрайно много обичам. Но ме беше страх, че нещата са различни вече и за двама ни, че живота ни в два различни свята ни е отчуждил един от друг. И бях права.
Той ме нарани жестоко, но може би е правилно твърдението му, че няма смисъл да продължаваме така и че връзката и чувствата ни са се превърнали в илюзия. Казва ми, че не ме обича вече, не изпитва никакви чувства към мен, но въпреки това ме ревнува до лудост.
А беше лудост цялата ни връзка, всичките ни чувства, всичко...
За първи път обичах (и още обичам) така истински и безусловно, толкова силно. За първи път поисках да прекарам живота си с някой. За първи път поисках да имам деца с някой мъж. За първи път отдадох напълно тялото и душата си. Бях готова да съсипя целият си живот, да се откажа от себе си и от мечтите си, само за да бъда с него.
Но не било писано... Какво да се прави - това е животът.
Просто понякога си мисля, че вече не мога да понеса повече.
Не е ли странно това - винаги мога да намеря решение за проблемите на другите и за работата си, но стигне ли се до чувства и лични взаимоотношения, съм си направо безнадежден случай?
Но всеки край е едно ново начало. Сега съм сама и мога сама да вземам решенията си, мога да помисля за себе си. Да си спомня за мечтите си и да намеря сили в себе си да се усмихвам пак.
А за спомените от тази връзка - има и добри, и лоши.
Лошите ще изтрия, а добрите ще архивирам дълбоко в сърцето си. Ще запазя топлината им за дните, в които имам нужда да бъда стоплена. Ще консервирам щастието за моментите, в които съм нещастна. Ще запечатам усмивките за моментите, когато имам нужда да се усмихна.
И ще запомня урока си, ще запиша поуката тук, за да не ми се случва отново да повтарям грешките си.
Следвай сърцето си, когато чувстваш, че това е правилно, независимо от страховете и съмненията на разума и от всичките причини, които можеш да измислиш, за да не го направиш.
Щастието е винаги по-важно от всичко останало. То е единственото нещо, което не можеш да си купиш.

All men are bastards

Тъжно, но за съжаление е истина.
Единствено изключение обикновено правят приятелите ми, но не всички, разбира се. Някои са си копелета въпреки това ;-)
Ситуацията е в общи линии следната: имам си проблеми с мъжете от край време, само дето напоследък вече почва да става непоносимо.
Моят бивш бивш приятел нещо превъртя и започна да ми се обажда през нощта. Но не само веднъж или два пъти, а нека да проверя - веднъж имам 24 обаждания и веднъж 46. И това се случва за 2 нощи. Весело, нали?
На това му се вика идея фикс, само че не е забавно ти да бъдеш такава за някой. Това се превръща в проблем и почва да ти пречи да живееш нормално собствения си живот.
Аз пък от своя страна направих следното - вчера му се обадих и му заявих, че ако това не престане, ще подам оплакване в полицията. А тук закони има и се спазват, за разлика от България. Само дето той си е сменил работата и сега е офицер във въпросната институция. Не знам колко проблеми може да ми създаде това на мен, ама на него със сигурност би му създало, защото ще го раследват вътрешните и може и да си загуби работата.
Моят бивш приятел, с който наскоро се разделихме, от своя страна е решил, че трябва да бъде Задник. Мразя разделите. И още повече мразя излишните усложнения.
Не разбирам как за 1 ден можеш да решиш, че мразиш някой, който доскоро си твърдял, че обичаш?
Някой знае ли отговора? Защото аз не, на мен досега не ми се е случвало да подивея от злоба до такава степен.
Но какво да се прави, той си решава как да постъпи. Аз ще продължавам да опитвам, ако не стане - ок, ще го преживея ;-).
А това са само два примера.
Заглавието на тази статия изпиратствах от една книга. Не знам дали е издадена в България изобщо, но тук е доста популярна :-).
Ако на някой му трябва потвърждение на моето твърдение, но не с конкретни примери, а обобщено, да си я купи и да я прочете.
Казва се Аll men are bastards, a авторката е Myra Venge!!!
Ако говорите английски, ще забележите, че това означава my ravenge, т.е. моето отмъщение :-)

Как да се прежърнеш в изрод?

Някога замисляли ли сте се как се променят хората и в какво се превръщат с течение на времето? И каква е причината?
Аз лично доскоро не бях си и помисляла за това.
Докато един ден не се спрях и не погледнах себе си...
Тогава осъзнах, че безкрайно много съм се променила и някъде по време на този процес съм загубила себе си.
А като си помисля само защо дойдох тук, в Обединеното кралство. Именно затова, да разбера себе си и да стигна до прозрението какво точно искам да правя с живота си.
А това е точно това, което не се случи с мен. Много неща разбрах и преживях, но продължавам да не разбирам себе си. Даже смея да твърдя, че се загубих напълно...
Никога не съм разбирала какво се случва с хората, когато отидат да живеят в друга държава - защо се променят толкова много. Но предполагам, че и няма как да знаеш, докато не го изпиташ на собствения си гръб.
И ето ме тук сега, след година и три месеца живот в напълно друг свят, ровеща се в дълбините на моето Ново АЗ, търсеща отговорите на странни въпроси, които надали някой друг си задава, пък какво остава и да им потърси отговор.
Първото нещо, което изпитваш след като пристигнеш в своя нов дом и свят, е усещане за неориентираност. Искаш да опознаеш държавата, хората, света в който незнаино как си се озовал. Всичко е ОК за около месец.
После почваш да виждаш недостатъците на този свят и представите ти започват да се нормализират, мъглата се вдига и миражът изчезва. Магията е развалена. Добре дошли в реалността, моля посрещнете смело истината.
Хората тук съвсем не са лоши, даже са много отворени и добре приемат чужденците, но все пак като чужденци.
Малко са подозрителни към непознатите и се изисква доста време, докато те допуснат до себе си и наистина започнат да те приемат като част от обществото.
И тук идва най-страшното - самотата. Тя е това, от което не можеш да избягаш, най-страшният ти кошмар. Имаш свободно време, но няма какво да правиш с него, защото си сам. И това, осмелявам се да твърдя, може да продължи доста дълго.
Почваш отчаяно да търсиш контакти със сънародниците ти. И това е една от най-големите грешки, които допускаш. Поне на мен те са донесли повече разочарование.
Иначе имам и две-три прекрасни приятелства, с хора които много са ми помогнали, дори било то и със самото си присъствие в живота ми.
После почваш да завързваш доста контакти с местните и да се променяш безкрайно много.
До такава степен, че не знаеш кога говориш български и кога английски. Стигаш до момента, в който родният ти език става безкрайно мъчение за теб. Което остава неразбрано от роднини и приятели, които ти се подиграват за това, и то доста безмилостно.
На въпроса "Как така не можеш да говориш правилно собствения си език?" вече отговарям така: "Зависи от това кой е собственият ти език. За мен сега това е английския."
Това е една от причините да пиша този блог на български - отчаян опит да не забравя да говоря родния си език.
Другото нещо е, че приемаш техния модел на поведение, техните обноски, техния начин на живот.
И след известно време - ето те тук, напълно нов човек. Неразбиран/а напълно от българи.
Но това вече не ме притеснява изобщо, защото Британците ме приемат и разбират.
Дори името си загубих - вместо звучащото съвсем по български Светлана, сега тук съм Лана, но това хич не ме притеснява.
За българите може да съм изрод, но за останалата част от обществото, аз съм просто АЗ.
Не страдам повече за българска компания, нито за родния си език, нито за страната си. Страдам за семейството и приятелите си, но като че ли се научих да живея и с това. Не мога да се върна обратно в България - от страх, че ще бъда вечния изрод и чужденка в родната си държава, от начина, по който хората те виждат и те гледат, защото си различен.
Това е засега.
Моят малък опит да обясня как се става изрод.
Или поне за част от света...

Още един ден си отива...

Странна тема да започна дневника си, но какво пък - нали затова съм тук.
Наред с обичайното и характерно влошаващо се точно когато не трябва време на Острова, като че ли и моята депресия се задълбочава.
Или може би греша...
Не бих нарекла състоянието си точно депресия. По-скоро изпаднах в състояние на обмисляне и оценяване на живота си до момента. И в осъзнаване на това къде съм в момента и къде бих искала да бъда след 5 или 10 години.
Мразя момента, в който връзките приключват. Оставят някакво празно място в живота ти. Някакъв вакуум, който трябва да запълниш с други неща, за да не те погълне.
Стремя се да живея по-интензивно от обикновеното, на бързи обороти. Така като че ли нямам време да страдам. Опитвам се да преглътна и залича останките от чувствата си, за да не ме боли.
Но какво пък - получих няколко ценни урока и натрупах малко опит. И най-важното - научих се да обичам - напълно, безусловно и истински. Странно нещо е да ти се случи за първи път на моята възраст, но нали за всяко нещо си има първи път ;-)
Днес е поредният ден, в който откаченото ми работно време ме влудява.
Тая вечер няма да има среща с приятели и купон до сутринта ;-), но може би ще успея да си легна преди 2-3 и ще поспя. Май имам нужда от това напоследък. Лоша работа, понякога си мисля, че ще се самоунищожа...
А времето си минава...
Колко много може да се случи за един-единствен ден. Замислих се сериозно за това вчера, след атентатите в Лондон. И като си помисля, че трябваше да съм някъде там...
Но това е друга тема, а аз трябва да бързам, за да не изпусна остатъка от деня.