Още един ден си отива...

Странна тема да започна дневника си, но какво пък - нали затова съм тук.
Наред с обичайното и характерно влошаващо се точно когато не трябва време на Острова, като че ли и моята депресия се задълбочава.
Или може би греша...
Не бих нарекла състоянието си точно депресия. По-скоро изпаднах в състояние на обмисляне и оценяване на живота си до момента. И в осъзнаване на това къде съм в момента и къде бих искала да бъда след 5 или 10 години.
Мразя момента, в който връзките приключват. Оставят някакво празно място в живота ти. Някакъв вакуум, който трябва да запълниш с други неща, за да не те погълне.
Стремя се да живея по-интензивно от обикновеното, на бързи обороти. Така като че ли нямам време да страдам. Опитвам се да преглътна и залича останките от чувствата си, за да не ме боли.
Но какво пък - получих няколко ценни урока и натрупах малко опит. И най-важното - научих се да обичам - напълно, безусловно и истински. Странно нещо е да ти се случи за първи път на моята възраст, но нали за всяко нещо си има първи път ;-)
Днес е поредният ден, в който откаченото ми работно време ме влудява.
Тая вечер няма да има среща с приятели и купон до сутринта ;-), но може би ще успея да си легна преди 2-3 и ще поспя. Май имам нужда от това напоследък. Лоша работа, понякога си мисля, че ще се самоунищожа...
А времето си минава...
Колко много може да се случи за един-единствен ден. Замислих се сериозно за това вчера, след атентатите в Лондон. И като си помисля, че трябваше да съм някъде там...
Но това е друга тема, а аз трябва да бързам, за да не изпусна остатъка от деня.