Къде останаха мечтите?

Какво се случи с мен?
Толкова много неща се разминаха с желанията и мечтите ми.
Загубих смисъла и посоката.
Загубих себе си.
Превърнах се в нещо, което мога да твърдя, че не харесвам особено.
Спомням си за минали неща, случки от преди години, за времето, прекарано с приятели, за първата ми любов. Тези спомени не ми носят болка. С течение на времето започнах да си спомням само хубавите мигове, споделеното щастие, усмивките.
Единственото нещо от тези спомени, от което ме боли, е разликата между това, което бях, и това, което съм сега...
Не разбирам какво се случи със онова усмихнато момиче, което всички наричаха Sunday, не поради някаква особена връзка с този ден от седмицата, а заради вечната усмивка, оптимизма, топлината и надеждата, които излъчвах. Сякаш съм прекалено заета със злободневните проблеми и вечни задължения, с работата, с много неща, които ме потискат и ме карат да се чувствам нещастна. Вече не се усмихвам винаги, дори и не често. Почти не се усмихвам в интерес на истината.
Почвам да си мисля колко сурова съм станала към себе си и хората около мен и колко безжалостно ги съдя и критикувам. Не че не съм го правила и преди, но по-рано критиката беше градивна и доброжелателна, а сега е направо унищожителна.
Напуснах България точно заради това, да търся себе си и да спра този процес на "губене".
Защото между хилядите неща, които ме разкъсваха там нямах време за себе си, нямах време да се развивам и да се превърна в по-добър човек.
Сега тук е същото плюс няколко проблема повече, но те никак не са маловажни и определено могат да те накарат да спреш да се усмихваш за доста дълго време.
Напоследък целият ми свят се руши, малко по-малко но с ужасяващо постоянство. Да, вината си е моя най-вероятно, защото някъде съм объркала пътя и съм взела погрешното решение, но в крайна сметка аз съм човек и имам право да греша (въпреки че после се самоизяждам заради това).
Трябваше да постъпя по друг начин и да се върна в България, заради мъжа, които безкрайно много обичам. Но ме беше страх, че нещата са различни вече и за двама ни, че живота ни в два различни свята ни е отчуждил един от друг. И бях права.
Той ме нарани жестоко, но може би е правилно твърдението му, че няма смисъл да продължаваме така и че връзката и чувствата ни са се превърнали в илюзия. Казва ми, че не ме обича вече, не изпитва никакви чувства към мен, но въпреки това ме ревнува до лудост.
А беше лудост цялата ни връзка, всичките ни чувства, всичко...
За първи път обичах (и още обичам) така истински и безусловно, толкова силно. За първи път поисках да прекарам живота си с някой. За първи път поисках да имам деца с някой мъж. За първи път отдадох напълно тялото и душата си. Бях готова да съсипя целият си живот, да се откажа от себе си и от мечтите си, само за да бъда с него.
Но не било писано... Какво да се прави - това е животът.
Просто понякога си мисля, че вече не мога да понеса повече.
Не е ли странно това - винаги мога да намеря решение за проблемите на другите и за работата си, но стигне ли се до чувства и лични взаимоотношения, съм си направо безнадежден случай?
Но всеки край е едно ново начало. Сега съм сама и мога сама да вземам решенията си, мога да помисля за себе си. Да си спомня за мечтите си и да намеря сили в себе си да се усмихвам пак.
А за спомените от тази връзка - има и добри, и лоши.
Лошите ще изтрия, а добрите ще архивирам дълбоко в сърцето си. Ще запазя топлината им за дните, в които имам нужда да бъда стоплена. Ще консервирам щастието за моментите, в които съм нещастна. Ще запечатам усмивките за моментите, когато имам нужда да се усмихна.
И ще запомня урока си, ще запиша поуката тук, за да не ми се случва отново да повтарям грешките си.
Следвай сърцето си, когато чувстваш, че това е правилно, независимо от страховете и съмненията на разума и от всичките причини, които можеш да измислиш, за да не го направиш.
Щастието е винаги по-важно от всичко останало. То е единственото нещо, което не можеш да си купиш.