След всичките хубави моменти, прекарани през септември, заедно с мрачното време като че ли в живота ми се изсипва съдържанието на Кутията на Пандора.
Не е забавно.
Наскоро в
Сашовия блог прочетох нещо за избора - да се върнеш ли в България, или не.
А какво, ако правото на този избор ти бъде отнето?
И ето ме тук, обмисляща възможните решения. Мъчейки се да избутам болката и страховете накъде в задната част на съзнанието си, така че да не се съсипвам от мисли за възможните отчайващи изходи.
А какво, ако имаш някой, който обичаш и те обича? И се мъчиш отчаяно да спечелиш битка, която изглежда загубена, още преди да си я започнал?
И какво, ако само няколко часа далеч от този човек те карат да се чувстваш празен и кух? И не можеш да дочакаш края на работното време, за да го видиш? И те кара да забравиш всичко лошо и проблемите, и те кара да се чувстваш като единственото нещо в живота му, което има значение?
И какво, ако не искате да се разделяте? И само мисълта за това кара и двама ви да се гърчите от болка и отчаяние? И е готов да пропътува цялото разстояние до България, за да се срещне със семейството ти и да бъде с теб през времето, което иначе трябва да прекарате разделени?
Днес някой ми каза - той няма избор - ти можеш да си отидеш в България и да останеш там и ще те загуби. Ти нямаш избор - трябва да си отидеш и ще го загубиш. Имате едно единствено решение - сключете брак.
Обичам го. Той ме обича, но нокога не съм и споменавала за това.
Някои хора питат защо.
Защото не искам той да мисли, че съм с него поради каквато и да е друга причина, освен че го обичам.
Странно ли е това?
И какво е решението?
